Граничарски дневник: Старшина по чорапи

Автор: Петър Дончев

     През първата година, докато бях новобранец, давах наряд часови – на портала, на складовете, на секретна секция. И на знамето. Ужасен наряд – два часа мирно, никакво движение, а не дай боже да заспиш на поста – до военен съд можеше да се стигне. През нощта опасността от заспиване беше съвсем реална.

На всичкото отгоре имаше един старшина, който когато беше дежурен, обикновено след полунощ дебнеше да хване часовия в нарушение. Дори ботушите си събуваше, за да се промъква безшумно. 

     Знамето беше на втория етаж на сградата, в която бяха канцелариите на офицерите от щаба. След стълбите имаше дълъг коридор, после надясно портал без врата, през който се стигаше до знаменната стая, малко помещение 2 на 2 м. В него имаше подиум, на който зад стъклена витрина беше знамето. До него имаше място за часовия. Нощно време нямаше жива душа наоколо.

     Един път се случих часови, когато и старшината-мръсник беше дежурен. Отдавна чаках това и се бях зарекъл да го отуча да дебне. Застъпих на поста и първата ми работа беше да загася лампата пред знаменната стая.

Остана да свети само лампата в другия край на коридора. Не се наложи да чакам дълго. Чух леко поскръцване на дървените стъпала и внимателно надникнах от портала. Не рискувах да ме види, защото беше тъмно като в рог.

Скоро се появи старшината, разбира се по чорапи. Беше си събул ботушите още долу. Прокрадваше се като крадец. Изчаках го да се приближи още, излязох в коридора и заредих пушката /автомат получих втората година/. Затворът зловещо изтрака в тишината и аз ревнах: 

     -Стой, не мърдай! Горе ръцете или ще стрелям!

     -Дончев, аз съм бе, аз – запелтечи старшината. – Не ме ли позна? 

     -Никого не познавам! Освети си лицето!

     Бях проучил добре устава. В тъмното приближаващият се трябва да освети лицето си с фенерче, за да бъде разпознат. И още – часовият има право да напусне поста си, за да заеме по-добра позиция за защита на знамето.

     -Забравил съм си фенерчето…

     -Лягай тогава на пода с изпънати напред ръце!

     Старшината не чака втора покана и се просна по корем на пода с изпънати ръце. Така дочака да дойде началника на караула.

     Не се чу повече да дебне часовите.

Да си изпътуваш пътуванията или как сама благодаря на себе си

Една от любимите функции на телефона ми е, когато показва снимки от същата дата преди няколко години. Периодично ме сюрпризира с избрани кадри от определен период и така ми припомня за прекрасни моменти, които съм имала късмета да преживея. И огромна част от тях са спомени от пътешествия. Когато бях малка, семейството ми не пътуваше.…

Ritual Gatherings и July Morning на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Зад избора на локация се крие желанието на организаторите да върнат и пресъздадат през съвременното изкуство и музика, станалия традиционен за България, ритуал по посрещане на първия юлски изгрев. Фестивалът…

Две майки във влака – споменът, който ме изгаря

Има спомени, от които ти става гузно и неудобно. Припомниш ли си ги, изпитваш съжаление за действията или бездействията си. Аз имам не малко такива, които периодично изплуват и ме карат отново да преосмисля себе си.  Иска ми се да споделя за един такъв, пък току виж това е начинът да се освободя поне малко…

Граничарски дневник: Две леви обувки

Автор: Петър Дончев Поради причина, която няма да коментирам сега, влязох в казармата със закъснение от три седмици. Пристигнах вечерта във Варна. Преспах и рано сутринта поех към Галата, където се явих в Учебния пункт на 8 Граничен отряд или както го наричаха батальона. Показаха ми стая, в която да чакам. После се появи един…

Любимият ден на мама – понеделник, когато градината работи

Някъде бях прочела, че родените в неделя са галениците на съдбата, радват се на късмет и благополучие. Аз съм родена в неделя и може да се каже, че винаги съм се приемала за дарена с късмет. Или поне когато ми се е случвало нещо кофти, съм си мислела “е, можеше да е къде-къде по-лошо, пак…

Когато дъщеря ти каже в градината, че я удряш…

Беше слънчев пролетен понеделник, когато спокойно си бутах количката със спящото бебе, а преди това бях завела голямата му сестра на градина. Казах си, че този ден се очертава съвсем нормален и обикновен, когато телефонът ми звънна. Първоначално мислех да не вдигам, защото бях почти убедена, че е някакъв телемаркетинг или молби за дарения, защото…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s