Шаро

Разказ на Петър Дончев

          Случката, която искам да ви разкажа докосна сърцето ми и ме разтърси силно. За себе си мисля, че съм корав човек и едва ли една история, която при други обстоятелства бих нарекъл мелодраматична, неоснователно разбира се, може да ми въздейства толкова силно.

Бил съм войник, граничар, в годините, когато на границата се стреляше, куршуми са пищяли покрай ушите ми, лежал съм неподвижен по осем часа в преспи сняг в засада, на учения съм изминавал по тридесет километра за пет часа с тридесет килограма на гърба, изпивал съм с пресъхнали устни последните капки вода в отпечатък от волско копито.

Родителите ми не са ме пазили от тежки житейски ситуации, за което съм им бил много благодарен, тъй като съм навлязъл в живота добре подготвен и закален.

     Може би тъкмо затова така силно ми въздейства тази история.

     Всеки ден, след работа, се прибирах вкъщи по околовръстния път. Изминавах малко повече километри, но за сметка на това пристигах двойно по-бързо, тъй като избягвах задръстванията в часа пик. И този летен ден не направих изключение, само се отбих до будката и си купих току що излезлия вечерен вестник.

Утре предстоеше важен мач на националния отбор по футбол и нямах търпение да науча последните новини за състава на отбора. След туй излязох на околовръстния път и спрях колата под дървото на банкета.

В горещия, късен следобед сянката на огромната му корона беше божия благодат. На двадесетина метра по-нататък има автобусна спирка. Тъкмо отворих вестника и започнаха да прииждат пътници, които чакаха под сянката около колата ми. Дойде и мъж, който водеше на повод неголямо куче. „Сигурно се казва Шаро“, помислих си. Беше симпатично, със смешно клепнали уши и веднага ми хареса. Нямах представа каква порода е, не зная много за кучетата.

     Дойде автобуса, хората се придвижиха да се качват, а мъжът се наведе, откачи каишката от нашийника, даде на Шаро да подуши пръчка, която държеше в другата си ръка, силно я хвърли в изгорялата трева зад дървото, после бързо се качи в автобуса. В този миг кучето намери пръчката и се обърна, за да види как стопанинът му се качва. Изтича, пусна пръчката за миг, после отново я захапа и хукна след тръгващия автобус. Захвърлих вестника и потеглих и аз, за да видя какво ще стане.

Автобусът не се движеше бързо, сигурно с не повече от тридесет километра в час, но за малкия Шаро това беше голяма скорост. На първата спирка той го настигна и легна на банкета. Дишаше тежко, сигурно много се измори. После пак захапа пръчката и отново подгони автобуса.

     Изведнъж се досетих – Шаро беше обречен да стане едно от стотиците бездомни кучета с нашийници, изоставени от стопаните си. Не можех да ги укорявам. Бяхме преживели тежка криза, липсваха основни хранителни продукти, магазините бяха празни, рафтовете в супермаркетите пустееха и беше цяло събитие, ако човек успее да намери един хляб за семейството си. И разбира се, предпочиташе да нахрани децата си, а не домашните любимци.

     Автобусът зави надясно и тръгна по маршрута си през града. Редуваха се спирка след спирка, а Шаро все така тичаше подир него. Тръгнах и аз след тях. Сърцето ми се късаше, буца бе застанала на гърлото ми, като гледах как малкото кученце тичаше с последни сили. На всяка спирка то почиваше по няколко секунди, после отново хукваше. Стопанинът му така и не слизаше, но беше застанал на задното стъкло и гледаше.

     И така назря решението ми да взема Шаро и да го направя мое куче. Само че това едва ли можеше да стане в този момент, той щеше да се съпротивлява, може би дори щеше да хапе, затова, че някой иска да го откъсне от стопанина му. Такава любов, такава преданост и вярност човек трудно можеше да си представи!

     Автобусът стигна до крайната си спирка и започна да се връща по обратния път. Километрите се трупаха и аз се чудех как малкото същество все още издържа и сърчицето му не беше се пръснало. Докато в един момент и стопанинът му не издържа, на поредната спирка скочи от автобуса и се втурна назад. След миг човекът държеше в обятията си Шаро. Приседна на бордюра и го задуши в прегръдките си, а Шаро пусна пръчката в скута му и започна да ближе лицето му.

     Човекът плачеше, по моето лице също се стичаха сълзи, а Шаро ни гледаше с умните си кафяви очи и сякаш казваше: „Защо плачете, бе хора? Ето, аз съм тук, всичко е наред и ние сме отново заедно!“

Единственото дете на плажа, което

Дъщеря ми е вече на 3 години и половина, и аз почти свикнах (но още успявам да се изненадам), когато тя е единственото дете сред останалите, правеща нещо различно. Разбира се, повечето пъти е нещо забранено или опасно – катерене прекалено високо, бързо отдалечаване от погледа ми, събиране на откровени боклуци от земята, опити за…

Спести малко днес, за да ти благодари Природата утре

Темата за устойчивите решения и продукти в ежедневието не е нова, но постоянно търпи развитие и се надгражда. Поредният повод, който постави на дневен ред въпроса за околната среда и нашия отпечатък върху нея, е Европейска директива 2019/904, която цели да предотврати и намали въздействието върху околната среда на определени пластмасови продукти и да насърчи…

Три нови книги за три вдъхновяващи и важни жени

Знаете, че съм фен на поридиците на Емас за великите жени, които са променили хода на човешката история. Затова и ще ви представя трите нови романа на издателството, посветени на Мария Монтесори, Сафо и кралица Виктория. Романът „Учителка на новото време“ разказва за живота на знаменитата Мария Монтесори Мария Монтесори – Първата жена, завършила медицина…

В Деня на йогата – няма значение дали си докосваш пръстите на краката, а с колко предубеждения заставаш в поза Лотос

Днес – 21 юни, се отбелязва Международния ден на йогата. Аз като един йога учител, не мога да кажа, че съм особено развълнувана от този факт или пък, че му придавам кой знае какво голямо значение. Като цяло нито един Международен ден на нещо не ме впечатлява особено. Съгласна съм, че е добре за разни…

„Жар“ – най-големият графит в Източна Европа, грейна в Сливе

„Жар“ – така се нарича най-големият детайлно разработен стенопис-графит в Източна Европа и Балканите, който се намира в Сливен. Композицията е нарисувана от световноизвестния български графити артист – Станислав Трифонов (Насимо), а поканата идва от „Домейн Бойар“. Тази година компанията празнува 30 години от своето създаване и проектът е комплимент към всички, които искат да…

Най-добрата терапия за лице, с която фотошопът става излишен

Вярвате или не, но в България се предлага разкрасителна процедура, която не само е безболезнена, но и ще изтрие следите от напрежение и стрес от лицето ви. Новата патентована технология Diamond Glow ще отговори на вашите очаквания и ще прибави допълнителни ползи за кожата на лицето и тялото ви.  Ново име и поредно признание Diamond…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s