Толкова красота и природа, а толкова различни – провинциални Дания и България

Всеки път, когато отидем някъде из провинциална Дания, си говорим с мъжа ми колко много ни допада начина на живот – китните къщи, спокойствието, “бавният” ритъм на ежедневието, сплотената общност. Има някои неща, които виждам като минуси, а именно – изключително зависим си от автомобила, който е главното превозно средство, денонощни магазини няма, а супермаркетите като цяло са на разстояние 5-10 минути с кола, та трябва добре да се зареждаш с провизии. 

Разбира се, всичко е въпрос на нагласа и организация. Засега градския живот в многоликия Копенхаген ни харесва прекалено много, за да се откажем от него, но пък обожаваме периодично да “превключваме” на провинциална вълна.

Късчета датски бит

Трябва обаче да споделя още една от причините, поради които толкова ми допада датската провинция – усещането за спокойствие и просперитет, които се излъчват от общото състояние на инфраструктура, общини и прочее.

Пътищата са надеждни, без дупки, с налични знаци, маркировка и т.н., шофьорите спазват ограничения и правила (колко от съвест, колко от солени глоби, които нямат избягване), после идват китните поддържани къщи, заредени магазини, приветливи хора.

За жалост, колкото пъти съм минавала през малки села в България, че дори и по-големи населени места из провинцията, изпитвам лека меланхолия, тъга и обезкураженост. Разбити пътища (на места тотално липсващи), изоставени къщи, бедни, почти обезлюдени села, туристически обекти, които могат да бъдат в пъти по-добре представени и менажирани… едно общо усещане за безцелно съществуване и тихо отчаяние, сякаш хубавите емоции и наслади от живота са избягали към големите градове в търсене на по-щастливи и усмихнати хора.

Разбира се, не навсякъде е така, има и китни местности с приветливи лица, надничащи от кафенето на площада или зад оградата на двора, но са рядкост.

Като казах ограда – друг интересен факт – досега в Дания не съм видяла нито една провинциална лятна къща с ограден двор. Може да има някакъв нисък жив плет, но нищо повече. Само ако къщата е край главна улица, има изградена ограда.

Оставени край пътя продукти домашно производство. Цените им са написани, взимаш си каквото пожелаеш и плащаш кеш в касичка или чрез МобайлПей през телефона си (директен и безтаксов превод). Изключително типично датско явление.

Нека отворя и една скоба, в която да поясня, че не съм пътувала много из датската провинция, нито съм обикаляла надлъж и нашир българската. Но из остров Шеланд (най-големият и гъсто населен датски остров, където се намира и Копенхаген), както из Южна България, съм се движила доста и често, за да открия гореописаните разлики. А имам и личен опит…

Преди почти 20 години баба ми реши, че ще си купи вилна къща край Пловдив, за да се отдаде най-накрая на страстта си към овощарството и приложната агронимия като цяло (по образование тя е агроном, но никога не ѝ се е случило да работи на полети, грижейки се за насаждения и дървета, а ѝ се е искало). Успя да намери прилична къща с близо 3 декара двор в малко село на 17 километра от Първомай и там реши, че ще прекарва по-голямата (и топла) част от годината там, установявайки пенсионерското си царство.

За всички тези години, откакто притежаваме този имот и го посещаваме редовно, мога със съжаление да споделя, че районът бавно, но сигурно запада. Първо е инфраструктурата – пътят до селото, че и до къщата ни, която се пада в края на селото, близо до гората, е абсолютно разбит, без никакви перспективи за оправяне. До нашата къща има отсечка черен път, който е изровен в огромни коловози, след като съседите хитро се придвижват с гигантски стар джип, който изравя пътя и го прави изключително трудно проходим за нашите автомобили.

После идва състоянието на селските магазини, които са няма и 6 на брой, ако броя кафенето, където се продават вафли, кисело и прясно мляко, ел. крушки и други разнородни продукти. Хлябът е винаги със записване – казваш предварително колко бройки искаш и след това трябва да идеш да си ги вземеш до определен час, иначе ще ти се наложи да си месиш питки или да чакаш до другия ден (писала съм повече за това почти забавно явление тук – “Ставай, мами, да идеш за хляб”).

Изглед към балкана от вилната ни къща.

Летата на детството ми, прекарани в това село, бяха белязани от постоянно безводие. Водата спираше постоянно и за дълго, понякога се появяваше вечер, хората си звъняха, за да се известят, че има вода, че да свършиш някаква работа с нея или да си полееш насажденията в двора. А иначе селото се води богато на минерална вода, както и има общи чешми още от турско време, от които водата прелива и се стича по улиците. Като малка бутах количка с мръсните чинии, за да ги измия на една от тези чешми.

Може да вметна и положението с пощата, която работи с работно време, избрано от пощаджийката, а именно – три дена в седмицата за по няколко часа, но пак не е сигурно. Доставяне на писма или пратки до вратата на баба ми е научна фантастика за пощаджията, звънят ѝ да иде да си ги вземе или да ѝ ги пратят по някого.

Красивата сграда на някогашното училище е почти разрушена под напора на времето, но поне местната църква бе изцяло реставрирана и сега стои горда и красива в центъра на града.

Иначе районът около селото е изключително исторически богат с разнородни разкопки и открития на храмове от византийско време, тракийски гробници и прочее, но първо иманярите са свършили добра работа да разграбят всичко, второ – нищо от заслужаващите внимание обекти не е обозначен, организиран и представен както трябва, че да привлича туристи.

Но пък има култова кръчма “Майстор Манол”, в която май още се вдигат весели празненства, огласяващи цялата невероятно красива общност.

За финал само ще кажа, че въпреки, че плащаме редовно такса “смет”, кола за боклук НИКОГА не идва дори близо до къщата ни, затова трябва да измисляме алтернативни начини, като най-често това е превозване с колата до близка станция. Съседите просто си го изхвърлят в близкото дере, с явно някаква тайна надежда, че от там той просто ще изчезне.

Лекар няма, нито сестра или фелдшер, но пък баба ми беше веднъж викнала бърза помощ, че ѝ станало лошо и линейката се беше явила почти на време.

Разказвам всичко това, защото ми е изключително тъжно да виждам такава огромна разлика между датска и българска провинция. И двете изобилстват от пенсионери, но едните са спокойни, усмихнати, обикалящи с малките си автомобили по магазини и на гости на приятели на съседния баир, а другите се радват, че не са им спирали водата скоро и че в магазина са заредили риба и вафли, че да си купят, като ходят за хляб.

По едните пътища можеш да се придвижваш спокойно с колело, за другите ти трябва огромен джип. Едните не си заключват къщите и нямат ограда на двора, на другите им разбиват вилите и изнасят каквото могат (както се случи с нашата и не, не откриха извършителя).

Причините за тези и още много различия са цяла плеяда и не ми се навлиза в тях в дълбочина. Но ми е тъжно, дори ядосано, че реалността е такава, защото най-малкото не е честно.

Вярвам обаче, че може да започнем промяната, като първо насочим вниманието към себе си. Нека първо ние спазваме правилата, действаме съвестно и проактивно, за да спомогнем поне малко за откриването на баланса и общото подобряване.

Нека в пряк и преносен смисъл подредим двора си и го направим красив, за да се почувстваме по-добре, но и да дадем добрия пример, да поставим началото.

Пък току виж се подобрили и останалите неща…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s