„Ставай, мами, да идеш за хляб“

Преди време, когато разбра, че по света се продава предварително нарязан хляб, баба ми беше особено впечатлена и периодично напяваше: “Ето, на Запад дори хляба не ти дават да си нарежеш, уредени държави! А тука…

А тука – Пловдив средата на 90-те, ме пращаха до малко павилионче в близкия парк, откъдето да купя “по-препечен” хляб. Много беше важно да съм на щрек и да не позволя да ми дадат недоопечен, защото вярвате или не, в онези години често магазинерите пробутваха застоялата и не толкова добра стока на децата.

Така веднъж се случи да се прибера вкъщи с вчерашен вестник “Труд”. Баба ми настоя да отида обратно и да поискам днешен. Продавачката бе особено възмутена и се оправда с това, че не съм била уточнила от кой точно ден искам вестник. Жалко, че не се сетих да ѝ поискам утрешния “Труд” и да приключа спора.

Въпреки тези премеждия, в града беше по-лесно. За мен трудностите с пазаруването започваха на вилата – там прекарвах лятната ваканция.

Казвам “вила”, защото беше точно това – къща с не голям двор, засят с овошки, където бабите ми си “почиваха” от града през летните месеци.

Там вятърът свиреше в боровете, слънцето напичаше плочките на двора, аз хапвах праскови, четях книги от задължителната литература за училище и честно казано скучаех. Чаках да стане следобед, за да гледам “Спасители на плажа” и “Брейкър Хай” и да си мисля дали и на мен ще ми се случват такива приключения, като стана голяма.

glenn-carstens-peters-112923-unsplash

Приключения обаче имах и тогава, просто не го осъзнавах.

Главно мое задължение бе да слизам до селото, за да купя хляб.

Разбирате ли, виждането на баба ми за вилна къща включваше повече гора и гледки към балкана, отколкото съседски курник и комшии от вси страни. Затова и къщата, която купи, се намираше в края на селото. Селяните обичаха да казват, че живеем “на върха”. Реално до истинския връх имаше няколко километра планински преход, а до нашата обител се стигаше след 10 минути изкачване на лек баир, но кой ли обръща внимание на подробностите.

Та, отделени на нашия връх трябваше да се подсигурим да не останем без запаси. Затова аз два пъти в седмицата слизах до селото да купувам хляб.

Тук идва специфичната уловка. Хлябът се поръчваше предварително и през ден го караха от близкия град – Първомай. Тоест, нямаше ежедневно пресен хляб. Всеки желаещ заявяваше от сега колко точно хляб иска, а намръщената магазинерка вписваше в мазна тетрадка името на човека и исканата бройка. В селската реалност обаче бъдещето е несигурно и ако не отидеш навреме, като нищо ще останеш без хляб.

Това метафизично явление се дължеше на тривиалния факт, че била и намусена, магазинерката с приятелско намигване ще даде на леля Гица – сестра на комшията на вуйчо ѝ от другата страна на реката, три хляба вместо записания един. Защото на леля Гица ще ѝ идват на гости внуците, а и се е наредила сред първите на опашката.
Та, който има намерение да се успива до 9-10 часа и да разчита, че заявените от преди два хляба ще го чакат, накацани от мухи в магазина, е голям оптимист и ще яде за обяд и вечеря ювка.

Така аз, въпреки че съм в лятна ваканция, трябва да стана рано, да закуся филия с масло, чаша мляко с какао и с платнена торбичка под ръка да сляза до селото и да се наредя на опашката за хляб. Задължително беше да не забравя да запиша за петък два хляба и разбира се, да поискам по-изпечен, ако може.

Друго предизвикателство бе да не изгубя някъде хелбните купони – хартийки с крехко качество и размери на пощенска марка. Да, случваше се да платим с купони, които имахме от комшийката баба Петра, която пък разполагаше с тях, защото преди един живот време със съпруга ѝ си дали земите на ТКЗС-то.

Демокрацията си е демокрация, модернизацията също, но измачкани купони за хляб с печат на тях бяха покупателна единица в нашето (а предполагам и в други) село до преди двайсетина години.

Преди също толкова време торбите от плат за многократна употреба бяха типичен бабешки атрибут. Често ушити вкъщи от стар плат и различни цветове, те се носеха ежедневно, прилежно сгънати в дамската чанта или натъпкани в джоба на палтото. После дойдоха найлоновите торбички и дълбокото убеждение, че са една от белите лястовици на развитите “западни” общества. Платнените торби вече служеха, за да събират всички найлонови, които се складираха и ползваха отново по няколко пъти. Точно както се миеха и пазеха кофичките от киселото мляко, безцеремонни изместили стъклените буркани, които ако не ги счупиш по пътя за магазина, се връщаха като амбалаж.

А сега се чудим как да се отървем от найлона и с удоволствие си носим платнена торба за покупките, а за нарязания предварително хляб отдавна осъзнахме, че не може да се мери като вкус с ръчно направения.

florencia-viadana-723345-unsplash

Доколкото чувам от баба ми обаче в селото продължават да се “записват” за разни неща – половинка кайма “от хубавата”, прясна риба, бака сирене и други подобни. Не заради друго, а защото хората са малко и магазинерите не си позволяват лукса на изобилието, който да ги доведе до изхвърляне на непродадена стока. А иначе пак всички стават рано – не за да се редят на опашка, а защото са свикнали, а и “да почна работата рано, че да я приключа навреме”.

Никой не се успива на село, пък дори и да му казва вила и да ходи само за лятото. Жалко, че отдавна съм приключила с летните ваканции и списъците задължителна литература и до къщата в края на селото стигам все по-рядко. Сякаш е кацнала не “на върха”, а в друга вселена. Но ароматът и вкусът на селския хляб усещам и сега.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s