Как бях цар за една нощ

Текстът е написан от Петър Дончев и предоставен на Вита Морена за публикуване. Всяко следващо републикуване трябва да посочва него като автор и Вита Морена като източник.

Сега съм си сипал вълшебно хърсовско вино, а ми се е отворила една глътка, не ти е работа! Замезвам с разни вкусотии – филе от съомга, пушена сельодка и като капак хапки с чер хайвер.

И се чувствам като цар! А да си цар е страхотно, уверявам те. Зная го от опит.

Щото веднъж бях цар, макар и само за един ден. По-точно за една нощ.

Ето тази любопитна история.

Преди много години, по Татово време още, ни се отвори с жена ми свободно време близо два месеца едно лято и решихме да го използваме за тур из Европа. По отделно бяхме пътували много и двамата, по командировки разни. Но заедно – никога, като изключим, че на два пъти бях придружавал жена ми при нейни гастроли  в оперите на Скопие и Виена.

Напълнихме паспортите с визи за почти цяла Европа и яхнахме новичкия Кадет – супер кола за времето си, при това поръчкова серия, от Кореком я бяхме купили. Трябва да ти кажа, че дори в Европата се обръщаха след нас да я гледат.

Та, тръгнахме ние без никакъв компас и маршрут. Просто където ни видят очите. Общо взето към юга повече ни теглеше.

Югославия, Унгария, Чехия, Австрия, Швейцария, Италия, Франция, Германия и къде ли не! Но наистина само случайните хрумвания определяха къде да идем.

dd451979c76800b520bf325ddb4b67ff

За пример: бяхме се позадържали на Портофино – италианската Ривиера. Една вечер обаче ни хрумна, че трябва незабавно да отидем в Монте Карло на рулетка. Речено-сторено. Надянахме суперофициалните тоалети, папипионки и всичко, което се полага, в Кадета и газ!

Италианската Ривиера, после френската Ривиера, през Ница, Кан, Монако… Не помня колко километра са, около двеста или повече, но в полунощ вече бяхме зад игрална маса. „Фет во же месю“, „Риен на ва плю“. После „зеро, ноар, руж, пас“… Е, колко загубихме няма да ти казвам, но си направихме удоволствието.

Както и да е. Та, попаднахме ние и в Нанси, Франция. Години преди това ми се беше случило да изкарам един месец в Нанси като участник в Световния фестивал на студентските театри, та много държах да покажа на жена ми този чудесен град. Пристигнахме ние надвечер, направихме с колата тур за овации и се упътихме към хотел.

Недалече от плас Станислас (защо го наричат така, не зная. Там е паметникът на полския княз завоевател Станислав, но те си знаят) има два хотела един до друг. Единият – супермодерна сграда с подземен гараж и всички екстри, другият – стилна сграда от началото на века. Ние избрахме стила и красотата.

Паркирахме отпред на улицата и влязохме. На рецепцията стоеше една лелка, както се оказа собственичката на хотела, която така ни се зарадва, сякаш видя родните си брат и сестра след 20 годишна раздяла. Явно нямаше много гости в момента, та бяхме добре дошли.

Аз говоря френски доста добре, оправям се. Жена ми пък говори перфектно италиански, но за беля знае и малко френски, ще разбереш защо го казвам.

Та, посреща ни хотелиерката усмихната: Добър вечер, какво ще обичате? Стая. За колко дни? За една вечер. Доловила е акцента и казва: Не сте французи. От къде сте? От България, казвам. А-а-а, кима лелката разбиращо, но по всичко личи, че е имала двойка по география на урока за България. Иска ми паспорта и започва да попълва данните в адресната карта като ги повтаря на глас.

През това време аз чета списъка на стаите и цените им. И добре, че го правя и че имам отлична памет! Лелката стига до графата „професия“, но напразно рови из паспорта ми, такава информация в него няма и пита каква ми е професията. Мълча и гледам умно, не ми се ще да си казвам професията, това може да предизвика вълна от допълнителни въпроси и коментари.

7a8b419b769ac2a260cb7b8439e734aa

Настъпва неловка пауза, лелката ме гледа въпросително, аз се чудя какво да измисля.

И в този момент чувам гласа на жена ми: „Се льо роа дьо Булгари!“, което нито повече, нито по-малко означава „Това е царят на България“.

Аз съм втрещен, а горката женица зад рецепцията зяпва така, че очаквам всеки момент ченето ѝ да падне на пода. После успява да промълви: „А това царицата ли е?“

Вече съм се окопитил, приемам шегата, влизам в ролята си на цар и отговарям утвърдително, като хвърлям унищожителен поглед към „царицата“, която едва се сдържа да не прихне от смях.

Хотелиерката изтичва при мене, суети се: „О, Ваше Величество! О, каква чест за мене! О, каква чест за скромния ми хотел! О, ще има да разказвам на внуците си! О, ще получа инфаркт! Да ми гостува монарх!!!“

Усещам неистовото ѝ желание да ме докосне. Никак не ми се ще да получи инфаркт и царствено, но сърдечно ѝ подавам ръка. Вече съм се съвзел напълно от изненадата и съм съчинил версията си. Казвам ѝ, че ние с царицата пътуваме инкогнито, че не желаем никой да разбере за нас. И че сме взели пример от нашия приятел и колега Густав Шведски, който също е пътувал със съпругата си инкогнито из Европа.

Жената казва, че е чела за Густав Шведски във вестниците. И предпазливо добавя, че за нас обаче нищо не е чела. Обяснявамѝ, че това е защото нас журналистите все още не са ни разкрили и че например аз затова пътувам по дънки и ризка с къси ръкави – за да не може никой да се досети, че съм цар. И че се надявам, че тя ще бъде дискретна и ще запази тайната. За каква ме мислите, Ваше величество, вика, аз умея да пазя царска тайна. После внезапно се разкрещява:

„Пиер, бързо ела тук! Ела да видиш кой ни е на гости! Царят на България! И царицата е тук, ела да видиш колко е красива!“

След секунда от някъде изскача Пиер – съпругът с кръгли и опулени очи, гледа ту мене ту царицата и се мъчи да каже нещо, но изглежда си е глътнал езика. Накрая става ясно, че и той щял да получава инфаркт.

a045fa1c854274ae16d98b073a3be9a1

Лелката чевръсто грабва огромна връзка с ключове и заявява, че е време Негово Величество да си избере апартамент. Сега я втасахме, викам си, сам  паднах в капана!

В списъка на стаите бях видял, че на три от четирите етажа има президентски апартаменти, но на страхотни цени.

Мисля си, че няма да ни се размине такъв апартамент, а това ще съкрати пътешествието ни поне с една седмица.

Изваждам най-унищожителния си поглед и го хвърлям към царицата, която до този момент не е мръднала от фотьойла, на който е седнала. „Виж на какви пачи яйца ни насади“ ѝ казвам с поглед, а игривото пламъче в очите ѝ отговаря: „Хайде да те видя как ще излезеш от тази ситуация сега!“

Накратко, успявам да изляза, като още след огледа на първия апартамент заявявам, че обикновено папараците дебнат прозорците на президентските апартаменти, за да събират сензации и че ако ме снимат случайно с анонимността ми е свършено. И затова искам скромна стая, която гледа към задния двор. За ужас на лелката, разбира се, но нямаше как да ми откаже. Преди да се качим в стаята, ми заявиха, че колата не можела да остане на улицата. Имало много крадци и ако се случело нещо, нямало да могат да го преживеят, ще трябвало да се самоубиват.

150 франка ми струваше това нещо, тъй като дадох ключовете на Пиер да я закара в подземния гараж. Вярно, че на другата заран си получихме колата измита до блясък, със сменено масло и напомпани гуми. Но 150 франка си бяха много пари за онова време.

И тъй, взехме по един душ, поосвежихме се, преоблякохме се и тръгнахме на нощен лайф. Лелката ни посрещна ужасена – къде ще ходим по тъмно, тя била теглила ключа на хотела и повече никого не пускала. Ами ако ни се случело нещо по тъмното без охрана?! Успокоих я, че не сме деца, че умеем да се пазим и че нищо няма да ни се случи. Добре, кандиса тя, но ви заявявам тържествено, че ако в 23 часа не се приберете, ще се обадя в полицията! Давам думата си, госпожо, ше се приберем навреме, казвам.

139f529c2fa29d11abd002cea5bd97e1

Поразходихме се из центъра, после влязохме в един ресторант, хапнахме, пийнахме, направихме хубава компания с едни симпатяги и таман да започнат и песните, дето се вика, гледам – 11 без десет.

Хайде, твойто величество, викам на царицата, като си ги забъркала такива, песни няма да има. Да си ходим, че оня цербер като нищо ще се обади в полицията и ще станем за резил.

В 11 без 1 минута влязохме в хотела. Лелката беше възхитена. Това било то царската дума.

На другата сутрин си тръгнахме поживо поздраво. А на раздяла пак думи, поклони, възторзи, ах и ох! Горките хорица, цяла нощ не бяха мигнали, за да бдят над съня ни. Сами! Не бяха повикали подкрепления, запазиха царската анонимност.

Та, такива ми ти работи, това е историята накратко. Хубаво е да си цар, на почит и уважение си, думата ти е закон. Но си има и лошите страни – на показ си, гледат те под лупа, чувстваш се роб на титлата си. А прекалената загриженост може и да потиска. Тогава си дадох сметка, че едва ли бих издържал дълго да съм цар.

Една нощ ми стига. Предпочитам свободата.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s