Писма на пътешественика: Бари, Италия

Решението да отидем в Бари – аз и най-близката ми приятелка, дойде спонтанно някъде преди Коледа и силно подхранено от безобразните промоции на WizzAir.

И тъй като скоро ми изтичаше членството, с което ползвах намаление на билетите, реших да разгледам как вървят цените към това време на годината.

Относно това членство към WizzAir, компанията го е измислила доста хитро – срещу 60лв, които плащаш еднократно при закупуване на билети, ползваш до -30% отстъпка от цената на всички билети на компанията. Важи точно 12 месеца от датата на закупуването и дава опцията за +1. Тоест, аз и още един човек, който може всеки път да е различен, пътуваме с намаление. Не можеш обаче да преотстъпваш членството си или иначе казано – не мога да взема билети за майка ми и баща ми. Вторият човек се води като придружител на членуващия в клуба с намаленията. Има опция за членство, която предоставя намаление на още до пет човека, но цената вече е по-скъпа – 120лв.

Та, бях в последните дни на членството си и точно тогава хитреците от WizzAir започнаха ударно с промоциите на билетите. И така срещу 19лв на човек (общо 20, защото си платихме и за конкретни места в самолета) се озовахме с билети за Бари, Италия. Летяхме в четвъртък привечер и се връщахме в неделя към полунощ, което изобщо не се случи точно така, но ако изкарате до края на историята, ще разберете повече.

Различни хора ни казаха различни неща, като чуха кога и къде отиваме, но общо взето всичко се свеждаше до:
– Вие луди ли сте да ходите в Бари, там няма нищо за гледане и правене!
– Вие луди ли сте да планирате пътуване за след два месеца и половина?
– Само гъз път да види ще ви е цялото упражнение.

Сега… Извинявам се предварително за израза, но да ви кажа много е приятно „гъз път да види“!

Обожавам да пътувам. Обожавам самото движение. Промяната. Шансът да поживееш дори и за няколко дена на друго място, в друга култура, да видиш нови и различни неща, дори и да не ти харесат, дори и да не се очароваш кой знае колко.

img_20170219_233629
От високо е винаги хубаво

Повярвайте ми, пътуването обогатява, разширява мирогледа и надгражда емоционалната ни интелигентност, тъй като колкото и невероятно да ви звучи, то дава различни отговори и нови открития за самите вас като личности.

Относно това, че нямало какво да се види в Бари, може би трябва да се уточни какво точно искаш да видиш?

Ако целта ти е да се снимаш на култови туристически места, съответно да се блъскаш с тълпи туристи, да попадаш във всички възможни туристически капани и да те третират навсякъде като турист, от когото искат да измъкнат повечко евра, то да – нямате място в Бари.

Бари е за тези, които искат просто да се отпуснат в италианска атмосфера, да усетят как живеят самите италианци, как се хранят и пият, какви са им порядките и на какво им миришат къщите.

img_20170219_122926

Освен това градът е само на час път от София. Докато се качиш в самолета и стюардесите си засуркат количката със закуски, и вече трябва да слизаш. Идеално!

Бяхме си наели квартира чрез Airbnb (който иска да тества платформата и да вземе 20 долара отсъпка при първа резервация, нека ползва този код), която представляваше малка стая с прекрасен изглед в апартамент на готини хора около 30-те, които също не бяха италианци (хазяйката Агата беше от някоя северна страна, а единият съквартирант беше от Черна гора).

Апартаментът беше малък, спретнат и сладко кокетен. Самата сграда се намираше до гарата и до центъра на града. Всичко ни беше на пешеходно разстояние. Най-много ми хареса как всеки път кооперацията миришеше на нечия вкусна манджа. Чесън, домати, печено месо, подправки… Личеше си, че някъде има смела домакиня, която не се притеснява да готви всеки ден и то много ароматно.

Изобщо не ни се наложи да ползваме градски транспорт в града, не само защото бяхме отседнали в центъра, а и защото Бари е достатъчно малък, че да не е проблем да се разходиш пеша докъдето искаш да стигнеш. Това обаче не означава, че няма трафик или пък тузарски магазини! София като е столица с 2-3 милиона души, да не би да си има фирмен магазин на louis vuitton 😉

img_20170219_112735

Като за малък град трафикът им е доста активен. Интересното при италианците е, че за тях светофарите и пешеходните пътеки не значат абсолютно нищо. Ние бяхме единствените, които послушно чакахме да светне зелено, за да пресечем, което автоматично разкриваше на всички, че не сме с италианска кръв. На пешеходните пътеки също е голяма борба за оцеляване, клаксони пищят отвсякъде, всеки си пресича както си иска и изобщо всички явно се мислят за безсмъртни.

Направи ми впечатление, когато едно моторче за малко не блъсна пешеходец, след като и двамата бяха в нарушение, как започнаха да си викат приятелски и да се целуват по бузите, тупат по рамото и после си продължиха, след като направиха задръстване.

img_20170217_154950_048

Другото характерно за тия географски ширини е сиестата. От 13 ч докъм 17-17:30 ч всички магазини са затворени! И не само. Целият град сякаш спира за момент и остават само гълъбите по улиците, но и те притихнали дремят по стрехите. И кои сме ние, че да нарушаваме една толкова древна и хубава традиция като сиестата, та се прибирахме послушно в квартирата си и спяхме лек следобеден сън, щастливо замаяни от разкошните вина, които пиехме с обяда и тънките пици.

И така стигаме до кухнята им. Италианската кухня е нещо наистина прекрасно, но за жалост това, което ние тук възприемаме за пица, няма нищо общо с това, което е там. А там ядох пица на всевъзможни места – квартална кръчма, ресторант в центъра, обикновено заведение, ресторант в стария град и т.н.

Тамошната пица – прословутата италианска, е истински тънка. Ама много! Към средата блатът почти липсва. Задължително се прави на пещ и на момента. Няма такива тактики като притопляне на заготовки. Съставките са горе-долу три, като основни са домати и моцарела.

Имам чувството, че само тук се опитваме да побългаряваме всичко и пицата да е с по-стабилен блат (хляб да има, да не остане случайно някой гладен), а отгоре е изсипано какво ли не – от пилешки ролета, през царевица (?!) до още малко цяла пържола, че българинът да не се почувства измамен какво е получил срещу парите си.

Другото интересно е, че италианската пица е просто пица. Няма малка, голяма, средна и т.н. И цените ѝ вървят горе-долу еднакви – между 5 и 8 евро (във всички ресторанти, в които сядахме да се храним беше в този диапазон).

wp_20170217_14_24_35_pro
Примерна сметка от обикновено заведение. 21 евро за мин. вода, вино (750мл, червено), спагети и пица.

Интересното в традициите за хранене на италианците е, че те имат т. нар. „стартер“ или по нашенски „първо“. Този стартер обаче често може да ви наяде като основно, тъй като представлява антипаста или в най-лекия случай плато шунка и моцарела, поднесени с кошничка хляб.

wp_20170217_19_50_31_pro
Стартер

Самите сервитьори са страшно объркани, когато си поръчаш само едно ядене и се чудят какъв ти е проблемът, може би случайно не си видял страничката в менчто със стартерите?

И така, едната вечер се опитах да се храня като италианка.

След една чиния с разкошна, тънко нарязана шунка, бейби моцарела и хлебчета, после ми дойде пицата, която с вкуса си може да те разплаче и всичко това полято с най-хубавото розе, което съм пила.

wp_20170217_21_01_40_pro
Пицата след стартера

Повярвайте ми, не преувеличавам. За тази нация храненето не е просто ей така да се натъпчеш, а ресторантьорите не се стремят просто да вземат парите на клиентите си и да спестят от продукти и всичко още, от което могат.

wp_20170217_19_36_58_pro
Най-хубавото розе, което съм пила досега.

Единственото, което италианците правят бързо, е пиенето на кафе. То се случва сутрин на крак в някоя попътна сладкарница или кафене. И отново – само ние тук си играем с кафето на късо и дълго. Там имаш просто кафе. Останалото е капучино, лате, безкофеиново и т.н. Но кафето е малко, силно, пие се смело на една глътка, хапва се малък кроасан и се продължава накъдето си тръгнал, пресичайки смело на червено.

wp_20170219_10_15_10_pro

Ние отново бяхме единствените, които сядаха да си пият капучиното и да му отделят повече внимание, да побъбрят сутрешно и т.н.

Иначе обядът започва след 13ч. В 12ч първо една ли ще намерите работеща кухня. В този час всички още се подготвят, заведенията са абсолютно празни. След 12:30 започва леко раздвижване и между 13 и 14ч всички сякаш по команда се изсипват в ресторантите.

Вечерята пък започва след 20ч., че и по-късно.

Ние бяхме леко притеснени как в 19:30-20ч ресторантите са призрачно празни. Да ти е неудобно да седнеш. След 20:30-21ч обаче всичко рязко се променя, глъчката става типично италианска (много весела и шумна), носят се навсякъде ухания на хубави парфюми, а манджите следват една след друга.

Това с парфюмите не знам дали е просто случайност или какво, но с когото и да се размина по улиците там, то усещах силна и много хубава миризма на парфюм.

img_20170219_151628

Нямаше как да не ми направи впечатление и че италианските мъже се обличат и поддържат доста по-добре от българските… Италианците не се притесняват от по-ярки цветове, нито пък си мислят, че като се облекат достатъчно елегантно и добре, това подкопава великата им мъжественост. Даже напротив – там, ако италианецът си върже шалче на врата, ще се почувства още по-голям мачо и сваляч, както сигурно се чувства нашенецът с нова кожена диагоналка.

Мисля, че няма да е пресилено, ако кажа, че обиколихме крайбрежната алея на Бари, плюс стария град и центъра няколко пъти. И беше чудесно!

img_20170219_122918

Времето бе така топло и слънчево, а водата така бистра и примамваща, че в един миг се почувствах сякаш е лято.

img_20170217_110924

Крайбрежната алея е добре осветенена вечер, има място за пешеходци и велосипедисти, както и пейки, на които да приседнеш и да гледаш в захлас разкошната морска шир, да мечтаеш за още пътешествия и нови, непознати земи.

img_20170219_122732

Старият град е като декор от най-хубавите италиански филми. Къщичките са една до друга, в специфичната архитектура, а от балконите се развява пране. Явно петък е денят за пране, защото по всички прозорци и тераси имаше опънати простири и се белееха весело чаршафи и гащи, а по улиците се усещаше миризмата на чисто.

img_20170217_114216

Пред много от къщичките има автентични италиански баби, които продават домашно направена паста. Половин килограм е към 4 евро, но не посмях да си взема от страх, че на летището ще ме накарат да я изхвърля от ръчния си багаж.

wp_20170219_11_34_14_pro

Ходейки из засуканите тесни улички на Бари, си мислех колко бих била щастлива, ако остарея в някой подобен крайморски град. Да съм весела баба с лилава коса, която дава стаи под наем и готви за наемателите си, като им разказва пиперливи истории от младостта си.

Има едни състояния на духа, когато ти е толкова леко, спокойно и хубаво, че с цялото си същество усещаш как всичко е възможно. Животът си заслужава да се живее точно за тези моменти.

Вторият ни пълен ден в града (събота) решихме да посветим на Матера, която е на час и нещо с влак от Бари.

За Матера разказвам отделно ето тук – Античната и романтична Матера.

Нека обаче спомена малко полезна информация относно придвижването с влак в Италия.

img_20170218_122145
Още снимки на прекрасната Матера ще кача в статията, специално посветена на града

Билетът до Матера струва 5 евро, което е смешна цена. За сравнение – автобусчето от летището до Бари, което пътува 30-40 мин, е 4 евро. С влак разстоянието град-летище е 15 мин и е на цена от 5 евро.

wp_20170218_10_09_14_pro
Пазете си билетите, че с този QR-код излизате от самата гара

Много важно за билетите е да ги пазете, защото много често са ви нужни, за да излезете от самата гара. Ние на летището трябваше да маркираме QR-кодът. Със същия код се влиза и в тоалетната на гарата, така че пазете билетите и не ги мачкайте 😉

И така, като всяко нещо и нашето кратко пътешествие дойде до своя край. Полетът ни беше вечерта към 22 ч месно време, така имахме възможност за последно да закусим и обядваме в Бари, както и да направим една хубава сиеста.

img_20170218_122025

Стегнахме багажите, а миризмата на паста с доматен сос и чесън ни изпрати от сградата, която бе наш дом за три дена. Стигнахме летището с влак за 15 минути, както уточних по-горе и вече започнахме да разпознаваме ясно българите около нас и без да чуваме речта им. Който е бил на международно летище, ще разбере какво имам предвид.

Минахме всички проверки на багаж, на паспорт и майчино мляко и зачакахме бординга. И тук дойде изненадата. Оказа се, че докато в Бари сме се радвали на почти лято слънце, в София е завалял (и натрупал!) сняг. Самолетът се забави с два часа, поради невъзможност да излети от София в посока към нас…

След полунощ вече бяхме излетели и с удоволствие проспах полета със слушалки в ушите. И точно се събудих, усещайки някак, че вече сме над любимата столица и се включи пилотът, за да ни каже, че ще се наложи да кръжим 20-ина минути, тъй като долу не можели да изчистят писта, за да кацнем.

Успокояващо, капитанът допълни, че имаме гориво за още цял час да кръжим, та да не се притесняваме.

След уреченото време вместо да съобщят, че се подготвяме за кацане, от пилотската кабина се включиха пак, за да кажат, че ще се повъртим във въздуха още 20 минути, които обаче бяха поне 30.

Не знам дали сте кръжали 40 мин със самолет на нещо, но вестибуларният ми апарат тотално се разстрои и започнах да се замислям дали няма да ми се наложи да ползвам хартиената торбичка на седалката пред мен…

Успяхме да кацнем благополучно. С радост плясках заедно с останалите пасажери. Поръчахме си такси (на летището се дава заявка на място лице в лице с диспечер и получаваш бележка с номер на колата, като така се спасяваш от копърки и тарикати).

img_20170220_021101

Към 3 сутринта вече си бях у нас, а в 7 без нещо трябваше да тръгвам за работа. Навън снегът се сипеше все едно е Коледа.

Заспах изключително щастлива и благодарна на цялата Вселена за последните няколко дни, както и че спях спокойно в собственото си легло, както и останалите пасажери, а не кръжахме още в небето.

Ако сте изчели всичко до тук, искам само да ви кажа едно голямо „мерсиии!“

И отидете да видите Бари 🙂 Нито ще ви излезе скъпо, нито ще съжалявате. Обещавам!

Още от пътешествията на Вита Морена:

Копенхаген – градът на щастието

Един Париж, който не очаквах. Или как се сбъдват мечтите

Писма на пътешественика: магнетичният Истанбул

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s