Разговор с Дамян Дамянов

Текстът е на Петър Дончев. Всяко следващо републикуване трябва да посочва него като автор и Вита Морена като източник.

Едно стихотворение е завладяло мисълта ми от доста време насам и си го повтарям на ум много често.

Едно стихотворение от големия наш поет Дамян Дамянов, писано преди няколко десетки години, преди около половин век.

Ето го:

Сега това е романтично минало,
А те самите — празнична героика.
И между тях и мен лежат годините,

Угасналата кръв и ореолите.
Сега това са само пет-шест страници
В окъсана далечна христоматия.

Портрети на войводи и въстаници —
Получовеци и полуразпятия…
Познаваме ги само от баладите,

От одаите, във музей превърнати,
Отгдето са излезли толкоз млади те
И вече никога не са се върнали…

А всъщност туй ли са?… Онези диви хъшове
Нима са мислили приживе за музеите?
Нима на своето безсмъртие за къшея

Без къшей хляб тогава са живели те?
По воденици и браилски ханчета
Нима са търсили те бъдно легендарие

Или пък топлата чорба на Странджата?
Не, просто те са търсили България!
България, и святата, и милата,

Която няма нищо общо с думите,
Която бе за Дякона бесилото,
А пък за Ботев — Вола със куршумите…

… Сега това е романтично минало!
А те самите — приказка, героика.
Но всяка нощ, безименни и именни,

Се връщат те в кръвта и във покоя ми.
Изпълват стаята и мен. И питат ме:
— Строшихте ли на тоя свят оковите?

А вместо отговор, ведно с комитите
Целувам аз камите и пищовите.
И започвам един безконечен разговор с поета.

-Дамяне, братко – казвам му аз, – не, не сме строшили оковите на този свят.

-Защо? – пита строго Дамян от Отвъдното.

-Защото от връхлетялата ни демокрация, от лъжите, измамите, грабежите, от къшея хляб, който ни подхвърлят като на псета ръцете ни омекнаха, мозъците ни се втечниха и ние съвсем забравихме за камите и пищовите.

Моля те, скъпи приятелю Дамяне, припомни ни за тях!