В кварталната градинка

Разказът е предоставен от своя автор – Петър Дончев, за публикуване във Вита Морена. 

– Хайде на гоненица!

Двете момиченца скачат от пейката в ляво от моята и започват да се изпитват коя първа ще гони.
Внимателно сгъвам пенсионерския си седмичник и го пъхам в джоба на сакото. Всеки ден с нетърпение чакам да дойде ред на тази игра, струва ми се, че тя ме подмладява, връща ме десетлетия назад.

След мнутка кварталната градинка еква от смеха и виковете на гонещите се деца.

– Деси, не се отдалечавайте много! – дава наставление майка й. – Да сте ни пред очите винаги!
– Добре, мами…

Поглеждам часовника си. Двайсетина минути забавление ми е гарантирано – толкова обикновено продължава гоненицата. Те тичат само по алеята, на която са нашите пейки, тъй че мога да проследя цялата игра, без да изпусна нищо.

Толкова са мънички, откъде тази енергия, Боже…

Срещу пейката на децата е пейката на майките. Вече ги познавам така добре, че без да ги гледам, мога да кажа какво прави всяка от тях в момента.

photo-1458134580443-fbb0743304eb

Най-отсам седи Люлеещата майка. Тя държи дръжката на количката и непрекъснато я поклаща. Никога не спира, защото това просто е невъзможно. Един път преди няколко дни спря за миг, за да извади носната си кърпа, но малкото в количката нададе такъв писък, че спящият наблизо в пожълтялата трева помияр се сепна, подви опашка и панически хукна да бяга.
До Люлеещата майка седи майката на Деси. След нея е Кърмещата майка. Нарекох я така, защото отрочето ѝ е непрекъснато на гърдата, дори когато спи. Ако се опита да го дръпне, то жално започва да плаче.

– Ох, изморих се, стига толкова на гоненица!
– И аз се изморих.

Двете деца сядат на пейката и се захващат с куклите.

Последна е Мълчаливата майка. Количката с бебето ѝ е до нея, но тя не го люлее. Не си спомням досега, толкова дни вече, да е обелила и една дума.

Петата, майката на другото момиченце е винаги права, с лице към останалите и е центъра на компанията. Димящата майка. Не спира да говори, а цигарата никога не слиза от устата ѝ.

Това е нашето малко градинско общество.

Сутрин чакам октомврийското слънце да понапече, затова отивам в градинката чак към 10 часа, когато майките са вече там. Подпирайки се на бастуна, бавно минавам покрай тях.

photo-1478793469868-a3136a177f02

– Добро утро! – поздравявам и с два пръста повдигам периферята на сламената си шапка.
– Добро утро, добро утро… – в нестроен хор отговарят майките.

Отпускам се тежко на моята пейка.

– Здравей, дядо! – изчуруликват децата от съседната пейка.
– Здравейте! – отвръщам. – Как са днес моите малки приятелки?
– Добре. А ти как си, добре ли си?

Колко са мили… Кимам утвърдително.  Добре съм, щом и днес съм в градинката и се радвам на слънцето…

После вадя от джоба си две ментови бонбончета и им ги подавам. Те благодарят и ги налапват. Заричам се, като получа пенсия, да им купя по едно малко шоколадче.

– Деси, казахте ли мерси? – попита първия път майка ѝ.
– Не, мами, казахме „благодаря“.

Не издържах и прихнах да се смея, след мене се разсмяха шумно и майките. А дечицата мигаха и не можеха да проумеят на какво толкова се смеят големите.

– Не ми се играе на кукли вече!
– И на мене.

Двете момиченца сядат едно до друго, нацупват се и започват да си клатят краката. Скучаят.
Понечвам да ги поканя да играем на „Дай бабо огънче“, но бързо се отказвам – ще ми се смеят – това е игра за бебета, а те са големи, на по четири години вече. Колко време са скучали не зная, защото изглежда съм позадрямал, погален от нежните лъчи на есенното слънце.

– Сетих се! – вика Деси. Отърсвам се от дрямката и наострям уши, за да чуя каква ще е следващата игра. – Хайде да играем на майка и дете!
– Добре, да играем! Пу, аз съм майката!
– Е, няма пък!… – недоволства Деси, но бързо се подчинява на правилата, приятелката й първа си е заплюла ролята. – Добре, но после аз съм майката!

За първи път ще играят на тази игра и не зная защо ролята на майката е предпочитана,  но се надявам да разбера.

photo-1441205400075-68a01d4c5108

– Така… Аз съм на пазар, а ти си играеш у дома – нарежда детето-майка.

Детето-дете веднага се захаща с куклата си, а другото се отдалечава на няколко крачки. После, превивайки се под тежестта на въобржаема торба спира пред въображаема врата и пъха въображаем ключ в несъществуваща ключалка.

Възхитен съм от пантомимата – какви актьори са децата!

– Отключ, отключ. Отвоооор!

Детето-майка влиза в стаята, оставя торбата и веднага започва да вика:

– Виж какво си направила пак!
– Какво?
– Разхвърляла си цялата къща!
– Не съм, мамо, само с куклата си играя.
– Млък! Да не си посмяла да ми отговаряш! – в очите на детето-майка присветват зли пламъчета.- Нали виждам колко е разхвърляно!

И започва да събира въображаеми разхвърляни предмети.

– Друг път да не правиш така!
– Как правя, мамо?
– Така…Така както аз казвам… – детето-майка се обърква и от това се разярява още повече. Втрещих се. Не можех да повярвам, че това е същото усмихнато и приветливо дете. – Ама ти май си търсиш боя?!

И докато успея да мигна, зашлеви шамар на детето-дете. То ревна с пълен глас, макар че шамарът никак не беше силен, но навярно така изискваше ролята.

Сърцето ми лудо задумка, помислих, че децата ще се сбият и понечих да стана и да ги разтърва, но за зла участ бастунът ми падна. В този миг майката на Деси също скочи да спасява рожбата си, но Димящата майка, която и без друго беше права, изпревари всички. С два скока се озова на полесражението и крясна на дъщеря си:

– Какви ги вършиш? Защо биеш детето?!

Момиченцето гледаше гузно, разбрало, че е преиграло.

– Казвай, защо я биеш?!
– Не съм я била…
– Млък! Нали видях всичко! Казвай, защо…

И съвсем неочаквано Деси, която до този момент мълчеше, я прекъсна:

– Не ме е била, лельо, ние просто си играехме…

Димящата майка се стъписа за миг, после отново се развика:

– Какви са тези лоши игри, дето се биете?
– Не са лоши, мамо, ние…
– Не ми отговаряй, май си търсиш боя!

Димящата майка премести димящата цигара в лявата си ръка и… пляс! Шамарът беше толкова силен, че детето залитна, но пейката зад него го задържа и то седна. Не заплака, но очите му се напълниха със сълзи. От обида.

Майка му се хвърли към пейката, хвана детето за рамото и здраво го разтърси.

– Казвай, каква беше тази игра! – беше съвсем освирепяла и аз, учудващо бързо за самия себе си вдигнах от земята падналия бастун. За всеки случай. – Ще кажеш ли на какво играехте?
– Да, ще кажа. – детето беше ледено спокойно. – На майка и дете играехме. Това лошо ли е?

Настъпи такава тишина, че се чу падането на пожълтял лист от дървото.

Кърмещата майка се изкиска, но съседката й я сръга в ребрата и тя млъкна.

Димящата погледна към мене, след туй към пейката на приятелките си, като че търсеше подкрепа или разбиране.

photo-1477160842278-0609ba502d58

После наведе глава, сякаш мислеше нещо, отиде до близкото кошче за боклук и изхвърли фаса.

Върна се, хвана дъщеря си за ръка и без да погледне никого я поведе бавно към изхода на градинката. Знаех, че няма да ги видя никога повече – Димящата майка и момиченцето, чието име така и не научих.

Още от същия автор:
Култура на бита по света и у нас

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s